Моята улица: кубински истории

Какво е „Моята улица”

Моята улица е артистичен проект за улиците, на които живеят младите кубинци.

Той е направен изцяло от кубинци — те написаха истории за своите улици и ги фотографираха.

Моята улица е място за вътрешния свят на младите кубинци. Място за чувства, спомени, миналото и сегашното.

Инфо

Моята улица започва от България.

В началото са журналистката Диана Иванова и иранският фотограф, живеещ в Канада, Бабак Салари.

През 2009 двамата пътуваха в Куба, срещнаха се с различни хора в Хавана, Касабланка, Сан Хосе де лас Лахас, Сиенфугос, Олгин, Гибара и Сантяго и ги помолиха да напишат история за своята улица и да я фотографират.

Концепцията на „Моята улица” за първи път е осъществена в България през 2006 година от Диана Иванова и Борис Делирадев — с подкрепата на Британски съвет и издателска къща „Жанет 45” (която издаде книгата „Моята улица. 39 истории с улици”).

Философия

Просто обичаме улиците. Улицата е начало, път, любовна авантюра, край. Улицата е нещо, което всеки от нас притежава. Тя ни дава обща основа, прави ни равни, дава ни възможност да споделяме.

Улицата е идеалното място за наблюдение: тя е все пак достатъчно малка за да бъде „моя”, част от личната ми идентичност и в същото време достатъчно голяма, за да представлява обществото, културата, правилата и нормите, които ми влияят, често по невидим начин.

Можем да мислим улицата като „микро-модел” на обществото — място, където се сблъскваме с другите, учим се да разбираме и отстояваме границите си, да упражняваме свободната си воля и желания.

Струва ни се, че ако можем да видим как влияем на улиците, на които живеем и как те ни влияят, може би ще видим по различен начин и себе си — тук и сега.

Процес

Как беше направена „Моята улица”

Няколко думи за процеса

„Моята улица. Кубински истории” представлява колекция от истории и фотографии, събрани през есента на 2009 година от трима души — българка, иранец и кубинец. Бабак Салари предизвикваше респект сред кубинците с това, което беше направил досега — фотографският му проект „Лица, тела, персонажи: истории от Куба”, който документира хомосексуалните, травеститите и различните в Хавана, е уникален по рода си. Бабак отваряше врати много лесно и стои в основата на вълната от доверие, която ни съпровождаше. Диана Иванова предизвикваше симпатия с българския си произход и с малката българска книжка „Моята улица”, първоизточника на идеята. Третият човек беше Улисес Кинтана ди Армас, 39-годишен, работи като счетоводител в Хавана, обича музиката. Улисес се влюби в „Моята улица” и стана наш асистент, внасяйки в пътуването ни искреност и чар; намираше и убеждаваше хора да се включат, разказваше, пишеше. Историите от Тринидад, например, са изцяло плод на неговите усилия и разговори, получихме ги пощата.

Как започнахме

Първо казахме на наши приятели и познати в Куба какво искаме да правим. После експериментирахме на място. Интересът беше огромен и светкавичен. Така че започнахме да работим веднага, първо в Хавана, в малки групи от 3 до 12 души. После пътувахме на изток. Работихме общо около месец. Използвахме шест дигитални камери SAMSUNG и 34 лентови апарати за еднократна употреба. Първите купихме в България, а вторите в Куба. Там извършихме и самото проявяване на филмите.

Структура на уъркшопите

Всички уъркшопи (срещи) протичаха в общи линии така:

Първо събирахме малка група от желаещи, обяснявахме им идеята и раздавахме фотоапарати (в някои случаи кубинците имаха собствени дигитални камери и снимаха с тях). В рамките на деня всеки трябваше да напише своята история и да фотографира своята улица. Всеки уъркшоп се случваше в един единствен ден с три изключения — срещите в театралната трупа и училището в Хавана и танцовата трупа в Олгин. За да успеем да се нагодим към работния им график, раздадохме фотоапаратите на единия ден и събрахме историите два дни по-късно.

Накрая правехме четене на историите и това беше най-вълнуващата част. И двамата разбираме донякъде испански, но нашият супер готин асистент Улисес ни помагаше с кратки резюмета, жестове и възклицания. После разговаряхме. Диана задаваше въпроси — как се е чувствал всеки, докато слуша историята на другите и докато чете своята? Има ли някакво общо чувство в историите? Какво ги прави различни? Дали тези улици, на които живеят, ще се променят, според тях? Виждат ли се да живеят на тези улици в бъдеще?

Накрая, ние също споделяхме свои спомени и чувства от нашите улици, също и чувства, които са възникнали докато слушаме историите. Понякога тези четения продължаваха три-четири часа, обикновено около два.

Имаше и няколко случая, когато нямаше как да четем заедно историите, тъй като проектът се развиваше доста спонтанно и в различни посоки. Например, танцьорите в Олгин имаха фламенко-представление, на което ни поканиха и ни дадоха историите си, буквално минути след края. В Гибара един неделен следобед се разхождахме на празното площадче в центъра и случайно заговорихме две жени. Така те станаха също авторки в „Моята улица”. В Олгин и Сантяго имахме още няколко такива случая.

Чувства/наблюдения

От Диана

Едно от най-интригуващите и изненадващи неща за нас беше чувството на носталгия, което самите кубинци усещаха в своите истории и определяха като свързващото. Почти всяка група на въпроса „какво е общото чувство във вашите истории?” отговаряше — „носталгия”. Това повдига интересния въпрос — за какво е носталгично едно поколение на двайсет или трийсетгодишните? Имаше някакво чувсто на копнеж по минало, което те никога не са преживели, но което по странен начин им липсва. Нещо като нереална фантастична носталгия, като стремеж към някакво друго време, като мечта за някакво друго минало.

От Улисес

За мен общото чувство в историите е тъга. Всички истории говорят за улицата, за начина, по който улицата е част от личния живот на всеки един. Също и за чувството, че най-хубавото от живота си отива, както улицата губи формата, която някога е имала. На всеки му се иска да види по-добри времена за своята улица. Можем да открием и други чувства — като безпокойство за това как живеещите на улицата я оставят да умре, забравят историята, не се грижат за околната среда, игнорират живота на другите, сякаш улицата може да бъде в добра форма, ако някой не се грижи за нея.

За авторите

Диана Иванова

Диана Иванова е журналист и писател на свободна практика, родена в Монтана. Пътувала е пет пъти в Куба и е автор на много статии и истории за Куба. Пише за Капитал, ЕДНО, L’Europeo, Foreign Policy, Abitare и други. Нейни статии са публикувани в сборници с най-добри журналистически материали в Европа: Pausing to Reflect: on Europe’s Culture Wars (Лондон, 2006, British Council) и Which Road to Europe (Vienna, 2008, Wieser Verlag).

От 2004-а година е сред основателите на фестивала на спомените GOATMILK в село Горна Бела Речка, който се провежда всеки май.

Темите за меланхолията, тъгата и безпомощността са сред сегашните й интереси. От 2008-а е докторант в Университета Зигмунд Фройд във Виена.

Сценарист е на документалния филм „Градът на жените баданте” (2010, режисьор Стефан Командарев) и на анимационния документален филм „Баща” (2010, Компот колектив). За поредицата „Добър ден, меланхолия”, публикувана във в. Капитал през 2005, получава Австрийската награда за журналистика „Да пишем за Централна и Източна Европа”.

Автор е и на две поетични книги (1999, 2003)

Бабак Салари

Бабак Салари е фотограф и преподавател, базиран в Монреал, чиито интереси в документалистиката са свързани с малцинствата, обитаващи периферията на обществото. Фотографските му проекти включват поглед върху иранските творци, живеещи като бежанци в Северна Америка и Европа; матриархалните туземни общности в Мексико; хомосексуалните и травеститите в Куба, и бежанците и пострадалите във войните в Афганистан, Пакистан, Ирак и Палестина. Последният му проект “Травми и чудеса: портрети от Северозападна България” се занимава с темите за загубата, болката и изолацията.

Бабак започва да се занимава с фотография като тийнейджър в родния си Иран. На 21 години е затворен за шест месеца от режима на Аятолах Хомейни за политическата си дейност. Прекарва една година като бежанец в Пакистан, след което пристига в Канада, където подновява обучението си и заниманията си с фотография. Публикува в различни издания в Северна Америка, а творбите му са представяни в галерии по целия свят. Албумите му “Лица, тела, персонажи: истории от Куба” и “Афганистан: хора и съдби” са публикувани в България от издателска къща “Жанет 45”. Hосител e на многобройни награди, включително наградата Gold Addy на Асоциацията на американските рекламисти през 2004 за проекта му Locating Afghanistan.

Райчо Станев

Райчо Станев e визуален артист и дизайнер. Автор е на арт инсталации, илюстрации, аудио и видео, представени в България, Англия, Италия и Германия.

Участва активно във визуалната идентичност на поредицата с кубински книги на издателска къща «Жанет 45».

През 2005 получава наградата на Creative Commons за арт проект, публикуван под свободен лиценз, а през 2008 взема специалната награда на СБХ в първото Биенале на българския дизайн.

Екип

Автори и модератори

Aсистент

Документация

Преводачи

Редактори

Уеб дизайн

Специални благодарности на: Роберто Сурбано Торес, Алексис Алварес, Естер Кардосо